Жан Распай е роден на 5 юли 1925 година в Шениле-сюр-Дем /департамент Сона и Лоара/. През първите двадесет години след завършването на колежа той обикаля нашироко из света с мисията да се запознае  със съдбата на племената заплашени от сблъсъка с нравите на съвременната цивилизация. През 1949 година предприема първата си скаутска авантюра – преплува с кану, по реките на Северна Америка, дългия маршрут от Квебек до Ню Орлеанс. По-късно /1951- 1952/ пропътува с автомобил разстоянието от Огнена земя до Аляска, а през 1954 година става водач на френска експедиция изследваща цивилизацията на инките.

През 1973 Жан Распай създава романа „Лагерът на светците“, който му донася известността на ангажиран интелектуалец, който предизвестява отрано пагубните  последствия от недалновидната политика на френските държавници спрямо заливащата страната им масова имигрантска вълна от Юг. В романа се проследява дългото, изпълнено с хиляди рискове, плаване на една предизвикваща ужас флотилия от десет ръждясали и постепенно распадащи се огромни шлепа, претоварени от един милион бежанци от Индия. Корабите, пренатоварени с изпаднали в отчайваща бедност индийци, изминават хиляди километри по вода от Калкута и, след като заобикалят целия континент Африка от юг и запад, навлизат в Средиземно море през Гибралтар и засядат в крайбрежните плитчини срещу Лазурния бряг в Южна Франция.

През 2011 година романът на Распай е преиздаден в Париж с нов предговор, предизвикателно онасловен „Големият Друг“ /« Big Other ».

В началото на романа „Лагерът на светците“ се представя щурма на един милион босоноги несретници, които превземат със стадно ожесточение десетте изоставени в устието на Ганг шлепа.

Флотилията с отчайните и оскотели имигранти се насочва към Западна Европа, чиито политически ръководители се оказват неспособни да спрат или отклонят нашествието на изгладнелите индийски парии. Когато шлеповете след дълги перипетии се озовават пред опустелите просторни плажове и изоставените луксозните вили на Лазурния бряг, властите се оказват безпомощни пред внезапната кризисна ситуация, усложнена от пасивното бездействие на французите, които са непрекъснато облъчвани от продажните журналисти, работещи в левите медии, които неуморно пропагандират антирасизма, спазването на човешките права, съпричастието с участта на социално слабите и солидарността с експлоатираните. Особено радикален е романистът Распай в разобличаването на непрекъснато проповядваните от Католическата църва призиви към милосърдие и братска подкрепа на бедните бежанци и търсещите приют чужденци. Престъпно бездействие спрямо неспирния поток от имигранти проявяват не само политическите лидери и църковните прелати, но и отговорните за защитата на границите и суверенитета на Франция висши военни стратези.

В края на „Лагерът на светците“, трудно определим като жанр -футуристичен трилър или социално- политическа сатира – се описва с горчива ирония, която като че ли трябва да тушира тежкия песимизъм лъхащ от бедствената ситуация, „героичната“, макар и безсмислена, съпротива на последната френска армейска рота пред прилива от невъоръжени, но озверели от няколко седмичен глад индийски бежанци.

Фрагмент от интервю /в. Льо Фигаро, 2011/ на автора Распай:

 „ Това е една трудно обяснима книга, написана преди почти четиридесет години, тогава когато проблемът с масовата имиграция все още не съществуваше. Не зная какво се случи в мозъка ми. В главата ми внезапно възникна въпросът: „Ами ако те наистина пристигнат тук? Усещах, че това ще се случи неизбежно. Разказа написах на един дъх. Когато вечер го прекъсвах, не знаех как ще го продължа на следващия ден. Персонажите изникваха, бяха измисляни в процеса на развитието на разказа. Същото се случваше и с умножаващите се интриги в романа.“