Едва ли някой се е изненадал от раболепното прилежание, с което Плевнелиев се „докарваше“ пред Европейския парламент в Страсбург. Но сега угоднически изповяданите там верноподанически чувства към „европейския проект“ се изливаха чрез неговата иначе добре позната словесна олигофрения с особено възторжен патос. Речта му, нагодена изцяло да „гали ушите“ на брюкселските евробарони, не се оказа повече от един поучителен пример за проевропейски популизъм и допълни с още един щрих психологическия му портрет на един от най-впечатляващите карикатурни герои в българската политика. Но цялото това негово старание да се показва като убеден и ангажиран „европеец“ и от името на „ние“ да прелива със съвети към света, си има и своето обяснение. Плевнелиев вече си дава сметка, че с освобождаването на президентския стол, приключва и неговата политическа кариера. Отново ще се превърне в „господин Никой“, свит в някакъв собствен бизнес и далеч от блясъка на медийните светлини, полагащи се за отговорния пост, който заема и в който, макар и с комичен артистизъм, искрено се вживяваше. Перспективата за неговото битие се затормозява и от личните му семейни проблеми. На този фон, предоставената му трибуна на Европарламента е един последен шанс да демонстрира верноподаническите си чувства към сегашната управляваща клика в Евросъюза и, ако щастието му се усмихне, да получи някое топло местенце в Брюкселската централа. Тя и без това отдавна се е превърнала в клоака за много бивши партийни и политически величия. Поредната словесна изцепка на Росен Плевнелиев поставя обаче и широк кръг от въпроси, засягащи правомощията на президенската институция у нас. Неговите лични анализи и оценки не са нищо повече от папагалско копие на тезите на силите, които „дърпат конците“ в сегашната световна конюнктура и политиката на Евросъюза. Доколко обаче те са съгласувани с парламента и правителството у нас и отразяват мнението на обществото, за да се представят пред външния свят като позиция на България? Доброволният отказ на правителството от ясно декларирана национална стратегия на страната, (може би защото министър - председателят ще трябва да я прочете, а не да говори импровизирано) удобно е „развързала" ръцете“ на президента за „солови изяви“ като сегашната в Страсбург. Шокиращ в случая обаче е неговият субективизъм в представянето на жизнено важни за Европа и света теми - Русия, мюсюлманското нашествие, Украйна, кризата в Евросъюза, НАТО... Оценките му показват, че с подобен подход и оценъчност той е абсолютно непригоден и опасен за една национална политика, даже за партията на гербаджиите, които го издигнаха като удобен на този пост. Същевременно, показаното в Страсбург негово раболепие като държавен глава към "силните" в политиката би трябвало да предизвика към повече размисъл всички онези защитници на „силната президентска власт“ в България. Такъв ли трябва да бъде моделът за „управляващия“ президент?

Речта на това мекотело може да предизвика само отвращение!

Как е възможно, да можеш да си избереш сирене в супермаркета, а да не можеш да си избереш истински президент.